Тръгнахме към близката планина да търсим старо находище на “дива“ глина. Намерихме следи от голямо свлачище разцепило хълма. Местните хора ни бяха казали, че около свлачището са старите табани за глина: „фина глина за мазане на стени и подове“. Тази местност се оказа изненадващо красива, прорязана от дълбоки криволичещи дерета с меки стени и надвиснали козирки, над които високо горе се виждаха коренищата на стари дървета. Мястото беше красиво и тихо, пролетта още беше далече, но на места се виждаше свежа зеленина. Изкопахме няколко проби близо до дъното на деретата. Забелязахме стара дупка, някой беше копал преди години. Всъщност това е най-добрият вариант, мястото беше с много лесен достъп и близо до малък ручей .
Изкопаване
Започнахме да копаем…, пластовете глина бяха с различен цвят. Опитвахме се да копаем от пласт с най-малко зрънца пясък. Глината изглеждаше груба, докато копаехме си мислехме за парчетата керамика, които намерихме стотина метра надолу. Глинените „чирепи“ се подаваха от земята на местата разровени от гумите на каруците по стар път. Парчетата бяха от едри съдове вероятно от римско време. Виждаха се парчета от тухли и характерният розов хоросан, имаше и по-нови съдове. Мислехме си, че това е бъдещето и на нашите грънци. Но тези парченца бяха на повече от хиляда години и си седяха там, вероятно щяха да си седят така още хиляди години. Това прави работата отговорна! Напълнихме десетина кофи глина и ги закарахме в ателието. Намокрихме глината и я разбъркахме на рядка каша. После я прецедихме през сито и я изсипахме върху плат, за да се оцежда и съхне. След две седмици глината беше готова за омесване. Омесихме я на парчета по петнайсет килограма и я оставихме да зрее. След няколко седмици беше готова за работа. Оказа се много пластична. Зрънцата които мислехме за камъчета се оказаха късчета много фина бяла глина.
Съдовете
Започнахме да изработвахме съдовете. Цялата серия е вдъхновена от древната керамика по нашите земи, от неолитните, а може би и от съдовете от преди сто години разхвърляни на всякъде из ателието. От съдовете за съхранение на храна с тайнствени едри фризове от външната страна изработени с врязани улеи, с полирани и грапави области. Декорът на древните се различава от съвременната натуроподобна украса или минималистичните тенденции. Декора по керамиката наподобява украса по фасадата на къща. Цялата украса се прави с цел грънците да бъдат забелязани и гиздави. Неолитният декор е различен той сякаш не е украса, спиралите възпяват цикличността на сезоните, силата на стихиите всичко е вплетено едно в друго, формата и гравюрата. Декора прилича на продължение на самата представа за света, образ на невъобразимото. Съдовете могат да се прочетат като книга.
Нашите съдове започнаха да добиват форма.
Оставаше да ги изпечем. Пеща ще завърши това приключение. Ще сложи последните рисунки върху глината и труда ни, ще обедини всичко и ще го сготви по неповторим начин. Само стихиите могат да влияят върху релефа и цвета едновременно, да обобщават противоречията и да създават новото. Керамиците са късметлии, заради многото пластове, натрупването на емоции, процесите свързани със самия материал са дар, които обогатява произведението по начин недостижим за други изкуства. Цялото действие е свързано с много търпение и внимание. Един съд расте и се образува подобно на живо същество, или по-скоро по начина, по който природата моделира релефа безстрастно с постоянство и търпение. Всъщност емоциите са нещо мимолетно, което засяга само човека, но това какво те вълнува, докато работиш е свързано с техническите трудности в изграждането на произведението или проекта. Въпросът: Дали съдът ще оцелее? Какво ще стане след пеща? Тези неща ни вълнуват винаги въпреки опита. Но те, се отнасят за нас, а керамичните творби живеят свой живот.
Автор:Александър Костов
Последвай ни ТУК.
